Облигационно право - 26.01.2010 г.: Падежът е от изключително значение за правото и точното изпълнение на задължението от страна на длъжника. Особено, когато става дума за задължение за плащане, определянето на момента, от който това задължение става изискуемо е от първостепенно значение за кредитора. Падежът е момента, когато длъжникът следва да престира. 1) Падежът може да е под срок, който от своя страна може да е: напълно определен, относително неопределен (горната или долната граница), абсолютно неопределен (и горната и долната граница), определяем по някакъв друг начин; изрично уговорен (към момента на сделката например), мълчаливо установен (ски услуги през зимата - ще се определи съгласно правилата на добросъвестността) или определяем в някакъв бъдещ момент; когато определянето му е отложено във времето - той може да се посочи от кредитора, длъжника или трето лице, вкл. съда (когато тези лица не изпълняват задължението си за определяне на срока, както и когато впоследствие не може да с постигне съгласие между страните; вж. и чл. 241 от ГПК); и т. н. Срокът може да е определен както от страните, така и от закона (както и от съда в посочените по-горе случаи). 2) Падежът може да не е под срок, т.е. моментът на плащане да определен по някакъв начин от законовите норми - например чл. 200, ал. 2 от ЗЗД и чл. 327, ал. 1 от ТЗ - плащането на цената се дължи от момента на предаване на вещите/стоките. 3) Ако не е определен срок и ако вещите и стоките не са предадени (т.е. не може да се приложи правилото на предходната точка), тогава плащането се дължи от момента на поискване от страна на кредитора, съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД - кредиторът може да иска изпълнението "веднага" (съответно чл. 303 от Търговския закон). Въпреки противоречивата практика, считам, че изпращането на покана със срок за изпълнение не е законово задължително действие от страна на кредитора.
Граждански процес - 10.02.2010 г.: Интересен е въпросът, свързан с дефиниране на понятията за иск, право на иск, искова молба, основание, и предмет на исковата молба, както и по-специално чисто практическите аспекти на това какво трябва да се пише в началото на исковата молба - основание или предмет, процесуалните или материалноправните основания. Искът се определеля в теорията (проф. Живко Сталев) като предявено пред съда искане да се разреши гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. Правото на иск представлява правомощие за възбуждане чрез иск на производство за разрешаване на конкретен граждански спор със сила на пресъдено нещо. Исковата молба материализира иска и същевременно е процесуалноправен способ за реализиране на правото на иск. Да се предяви искът (т.е. да се упражни правото на иск) означава да се подаде искова молба (която е необходимо да е в писмена форма). Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. В този смисъл считам, че не е много коректно в "хедъра" на исковата молба да се пише "Основание", като е по-точно да се вписва "Предмет" (най-малкото, за да се постигне непротиворечивост на изказа) - предметът на делото е основната ос, около която се развива исковото производство. Противоречието в изказа е в резултата на това, че именно фактите и обстоятелствата, които представляват основание на иска, след като се преведат под нормата на закона, пораждат материалните субективни права предмет на исковата молба. Предметът на делото е самото спорно материално субектовно право. Различните видове материални субективни права ще се защитават с различни видове искове - установителни, осъдителни или конститутивни. Субективните материални права биват притезателни и непритезателни. Притезателните са по-голямата част и от своя страна биват относително и абсолютно притезателни права - напр. облигационните права са относително притезателни, а вещните са абсолютно притезателни. Притезателните права се защитават с установителни и осъдителни искове, а непритезателните (които включват преобразуващите и представителството) - с установителни и конститутивни. При установителните искове предмет са самите материални субективни права. Когато средството за защита са осъдителните искове, те имат като предмет законови разпоредби, които по съществото си представляват способите за материалноправна защита на нарушените материални субективни притезателни права! Примери - ревандикационният иск при правото на собственост, реалното изпълнение+ обезщетение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и мн. др. Без определящо значение са процесуалните разпоредби в материалните закони (доколкото такива изобщо съществуват), "изрично" предвиждащи право на иск в полза на заинтересуваното лице, като обаче това не означава, че за точност не би следвало поне да се изполва формулировката "... във връзка със ...". Основанието на исковата молба е нещо съвсем различно - това са процесуалноправните разпоредби, овластяващи дадено лице да предяви конкретния иск (да подаде конкретната искова молба) пред съд за защита на материалното си субективно право (правото на иск е процесуално право). Основанието в този смисъл е редно да се впише в самото начало на изложението на исковата молба, като е възможно, разбира се, наред с "Предмета" в хедъра да се впише и "Основание", което обаче да съдържа единствено разпоредбите на ГПК. В потвържение на горното е и определението за цена на иска - паричната стойност на оценимото в пари спорно право. компромисен вариант, при който е коректно да се впише материалноправната основа на иска, е материалноправните и процесуалноправните разпоредби да се обединяват отново посредством формулировката "... във връзка със ..." в обообена от хедъра част, наименована "Основание" - така ще се избегнат теоретичните неточности при съблюдаване на утвърдената в практиката форма (реквизити) на исковата молба.
Гражданско / Търговско право – „Оттегляне на (търговско) пълномошно” – 27.02.2010 г.:
Въпросът за оттеглянето на търговското пълномощно като основание за прекратяване на действието на упълномощаването се подчинява на общите правила на гражданското право съгласно чл. 41 от Закона за задълженията и договорите. Недействителен е предварителният отказ на упълномощителя от това му право. Оттеглянето е „едностранно волеизявление на упълномощителя, с което се изразява воля да се прекрати за в бъдеще учредената представителна власт чрез упълномощаването” (проф. Мария Павлова). Оттелянето може да се извърши по всяко време, а това по същността си е потестативно право. Оттеглянето поражда действие от момента на узнаването му от страна на пълномощника – доказателствената тежест за това е за упълномощителя, поради което (въпреки че законът не съдържа императивни изисквания за това) е добре волеизявлението за оттегляне да бъде направено с нотариална покана. По сложен е въпросът с действието на оттеглянето спрямо третите лица. Практически най-ефективно е да се изземе самия документ, материализиращ упълномощаването (особено при търговското пълномощно, което е необходимо да е с нотарилна заверка на подписите). Иначе, за да породи действие, оттеглянето трябва да се доведе до знанието на тези трети лица. При специалните пълномощни това не е проблем – упълномощителят може отново чрез нотарилна покана да уведоми лицето, с което пълномощникът ще договоря. При генералните пълномощни обаче, единственият начин е оттеглянето да се извърши по-такъв начин, че третите лица да са могли да узнаят – остава отворен въпросът за естеството на „този начин” – евентуално публикация в държавен вестник, уведомяване на всички нотариуси (при пълномощно за продажба на недвижим имот например), както и всеки друг подходящ за конкретния случай начин. Разбира се, ако пълномощникът действа в това си качество, бидейки същевременно уведомен за оттеглянето на пълномощното, и от това настъпят вреди за упълномощителя, тогава той ще дължи обезщетение за тях на деликтно основание.
Гражданско / Търговско право – „Отменителните искове като средство за защита” – 28.02.2010 г.:
В днешните времена на финансова криза, злоумишлените действия на неизрядните длъжници са твърди често срещани. Последната „схема” на която попаднах се състой в следното: фирма „А” ООД – длъжник апортира цялото си имущество (недвижими имоти, сметките са предварително също „източени”) в дружество „Б” ООД; веднага след това продава дружествените си дялове на трета фирма „В” ООД – заемодател на „А” ООД; цената по покупко-продажбата не се плаща ефективно, а се прихваща срещу задължението по заемния договор. Така длъжникът остава без имущество, от което кредиторът да се удовлетвори. Оттук начините за защита са два: отменителни искове по чл. 135 от ЗЗД и/или чл. 647 от ТЗ. По-добрия начин, от гледна точка на доказауемост, е отменителният иск по чл. 647 от ТЗ, тъй като при него не се изискава доказване на „знанието” (било на длъжника, било на третите лица) като елемент от фактическия състав. Разбира се, ако задължението на „А” ООД е сравнително малко по размер, тогава процедурата по несъстоятелност би могла да е твърде тежка и ресурсоемка – нещо, което би демотивирало кредитора от предприемането на тази стъпка за защита на неговите интереси. Това, разбира се, не означава, че кредиторът не може периодично да следи в Търговския регистър за инициирано от трета страна производство по несъстоятелност – нещо, което съвсем не е невъзможно предвид голямата вероятност длъжникът да има и други, много по-сериозни кредитори (в противен случай, усилията му не биха били финансово оправдани).
Гражданско / Търговско право – „Продажба на изплащане, продажба със запазване на собствеността, финансов лизинг, уговорка за обратно изкупуване” – 28.02.2010 г.:
Тези правни фигури са твърде често срещани в гражданския и търговския оборот, поради което ще очертая основните разлики помежду им (защото макар и различни, тези понятия имат и някои общи белези, които често са в основата на объркване от страна на правните субекти). По правило договорът за покупко-продажба е консенсуален такъв, при който собствеността преминава към купувача в момента на сключването на самия договор, като последният дължи цена за вещта, чиято собственост е предмет на прехвърляне. Възможни са отклонения както по отношение на задължението на продавача, така и по отношение на това на купувача, като например: продажба със запазване на собствеността и продажба на изплащане. В първия случай прехвърлянето на собствеността е поставено под отлагателно условие (има два случая на отлагателно условие при договора за покупко-продажба – договор с уговорка за опитване или преглеждане и договор със запазване на собствеността /вж. чл.чл. 204 и 205 от ЗЗД/ - при първата разновидност не преминават и собствеността и риксът, докато при втората единствено преминаването на собствеността се отлага – рискът преминава върху купувача от предаването на вещта). Тази възможност за продавача служи за неговото обезпечаване, като много важно е да се знае, че такава една уговорка следва да е изрична – тя не се предполага. Във втория случай собствеността преминава със сключването на договора, но задължението на купувача за плащане на цената се разсрочва. Продажбата със запазване на собствеността е възможна единствено в комбинация с продажбата на изплащане – покупко-продажба на изплащане, с клауза за запазване на собствеността. Междинен (взаимоизгоден) вариант, при който собствеността преминава веднага върху купувача, който не е платил изцяло цената на вещта, е учредяването на особен залог върху същата тази вещ (купувачът получава собствеността и възможността да разсрочи плащането на цената, а продавачът получава добро обезпечение), който, разбира се, подлежи на вписване в Централния регистър на особените залози съгласно правилата на ЗОЗ. Между продажбата на изплащане със запазване на собствеността и финансовия лизинг разликата се състой в това, че при първата собствеността преминава автоматически с плащането на последната вноска от покупната цена, а при финансовия лизинг е необходимо да се сключи допълнителна правна сделка – договор за покупко-продажба (това се задава в договора за финансов лизинг като възможност за лизингополучателя). Продажбата с право на (обратно) изкупувано е също продажба под условие, но прекратително такова. Чл. 209 от действащия ЗЗД изрично я забранява, защото тя обикновено се използва за прикриването на един залог под формата на продажба. Изключение от тази забрана се предвижда относно търговската продажба (по смисъла на ТЗ) – съгласно чл. 333 от ТЗ, тя би могла да съдържа клауза за обратно изкупуване, доколкото е сключена в писмена форма и съдържа срок за упражняване на правото за обратно изкупуване.
Гражданско / Търговско право – „Задатък (Капаро, Депозит), Отменина (Пишманлък), Аванс” – 28.02.2010 г.:
Под задатък (капаро, депозит) се разбира най-често определена парична сума (може и вещ), която се дава от едната страна по договора и имаща различна функция, която зависи от намерението на страните по този договор. Ако в договора не е уговорена изрично, функцията на задатъка се определя от закона – чл. 93 от ЗЗД, а именно като потвърдителна (доказателствена) /ал. 1/ и обезщетителна /ал. 2/. Потвърдителната фунцкия не отменя общите правила за доказване на сделката (напр. формата за доказване). Обезщетителната фунцкия се състой в това, че при неизпълнение изправната страна може или да задържи получения задатък (или да изиска връщането му в двоен размер) като обезщетение за претърпени вреди (доказването на такива не е необходимо – подобно на неустойката; по правило не могат да се търсят други вреди или неустойки – разпоредбата на ал. 2 е диспозитивна, все пак! – ако се уговори нещо различно в този смисъл, задатъкът ще има и наказателна цел). Тези две функции на задатъка могат да се определят общо и като обезпечителни. Задатъкът може да има и функция на „отменина” („пишманлък”) – чл. 308 от ТЗ. В този случай е необходимо изпълнението на договора да не е започнало, като отменината се състой в правото на страната, която е дала или обещала нещо, да се откаже от договора като загуби даденото / заплати обещаното. Ако договорът се изпълни надлежно, отменината подлежи на възстановяване (прихващане). Задатъкът може да има и функцията на „аванс” („аконт”), т.е. на частично престиране срещу изпълнение. В последния случай е налице възможност (опция) за страните да уговорят и функция на залог (обезщечителна функция) на даденото (когато това е вещ). /28.06.2010 г./ Съществена разлика между задатъка и отменината е, че в първия случай изправната страна има алтернативна възможност да избира между иск за реално изпълнение и самия задатък, а във втория такава опция липсва.
Граждански процес – „Последици от неподаване на отговор” – 28.02.2010 г.:
Новият ГПК въвете задължение за ответника за подаване на „отговор”, неизпълнението на което е свързано с редица негативни последици – нещо, което провокира настоящото кратко изложение. Основната уредба се съдържа в чл. 133 от ГПК. Основните последици се отнасят до възможността да се упражни право на защита срещу предявения иск. Хипотезите са две – при неподаване на отговор изобщо и при подаване на непълен отговор. В първия случай по същество става дума за отказ и невъзможност от „основна” защита по предявения иск от ищеца. Както ще стане дума по-надолу в текста, в частта където се обсъжда „непълния отговор”, това не означава „обреченост” на ответника. Свързана с тази последица е и тази по 238, ал. 1 от ГПК (необходимо е ответникът и да не се е явил на първото заседание, както и да не е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие) – възможността да се иска издаването на неприсъствено решение. На непълния отговор може да „му липсват”: 1) становище по допустимостта на иска; 2) становище по обстоятелствата, на които се основа искът; 3) становище по основателността на иска; 4) възражения; 5) писмени доказателства и/или непосочени гласни такива. Преклудирането на възможността да се даде становище по допустимостта на иска се отнася единствено до относителните предпоставки – тези, по които съдът следи по възражение на ответника – местна подсъдност (с изключение на местната подсъдност по местонахождението на процесния имот) и договор за отнасяне на делото пред арбитражен или чуждестранен съд. „На практика възражението за висящ процес (чл. 126), отводите за висящ процес по преюдициален въпрос (чл. 229, ал. 1, т. 4), както и за влязло в сила решение по същия спор (чл. 299), се релевират от ответника.” („Коментар на новия граждански процесуален кодекс”, Ружа Иванова, Благовест Пунев, Силви Чернев, ИК „Труд и право”, 2008 г.) Що се отнася до становището по т. 2 по-горе, предвид това, че става дума за задължение по чл. 143, ал. 3 от ГПК, тук не може да става дума за преклудиране (преклудират се само права). По т. 3 би следвало да се приеме, че ако ответникът е отрекъл (макар и частично) твърдяните от ищеца обстоятелства и/или е обосновил конкретни възражения, това ще означава и „конклудентно” становище по основателността. Колкото до възраженията (възможността да противопостави собствени фактически и правни твърдения) – дори и да пропусне тази възможност, не ще се преклудират правата на ответника по чл. 147 от ГПК. Същото се отнася и до доказателствата (т. 5) – съответно чл. 143, ал. 2 и чл. 144, ал. 1 от ГПК. С изтичането на срока за подаване на отговор законът свързва и друга негативна последица, а именно: преклудиране на правото за подаване на насрещен иск (чл. 211), инцидентен установителен иск (чл. 212) и за привличането на трето лице и предяването на обратен иск срещу него (чл. 219).
Данъчно / Международно право – „Данъчни аспекти на доходи от лихви на чуждестранно ЮЛ” – 16.03.2010 г.:
Конкретната ситуация е следната: Българско дружество с ограничена отговорност е собственост на компании от Холандия и Каймановите острови. Финансира дейността си чрез средства предоставени от съдружниците под формата на парични вноски за увеличение на капитала и/или финансови средства по договори за заем. Тук няма да разглеждам разликата между тези две форми на финансиране на дейността (вкл. допълнителните вноски), нито причините налагащи различни комбинации от тези форми (вж. например чл. 43 от ЗКПО - "Регулиране на слабата капитализация") - тези въпроси ще бъдат предмет на по-подробно изложение. Предмет на анализ ще бъдат данъчното третиране на доходите, прозитичащи от лихви. Местните лица се облагат на универсален принцип, за техния "световен доход", а чуждестранните - на териториалния принцип за доходите им с източник в страната. Международното двойно данъчно облагане се свързва с начина, по който държавите организират данъчните си системи. От една страна те предвиждат за техните местни лица принципа за облагане на световния доход и имущество, а за чуждестранните лица – териториалния принцип. Така е възможно един и същ субект на облагане по отношение на един и същ обект на облагане за един и същ период да бъде обложен с подобни по вид данъци в две или повече държави. Основните способи за избягване на двойното данъчно облагане е чрез приемането на норми на вътрешното законодателство и сключването на междудържавни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. Всяко вътрешно законодателство въвежда такива норми, базиращи се основно на два метода: 1) кредитният метод означава най-общо, че доходът от чужбина се събира с дохода от страната, след това се определя размера на данъка и следва да се приспадне платеният в чужбина такъв, като данъчната основа се определя по вътрешното право; 2) освобождаване с прогресия - при освобождаването с прогресия доходът от чужбина се събира с дохода от страната и се вижда размера му - този доход се облага според таблицата за прогресивно облагане в държавата, където лицето е местно (нашето законодателство използва ...... !?!?!?). Оттук се получава и съответната данъчно ставка, след това доходът от чужбина се изважда от данъчната основа, а получената по-висока ставка се прилага за доходите от страната. Чрез договорите за избягване на двойното данъчно облагане не се създава ново данъчно право, а само се отграничават, разграничават действията в пространството (по лица и място) на националните данъчни законодателства. Чрез договорите държавите се обозначават коя държава, за която получателя на доход е местно лице и държава, която е източник на доход. Принципът е, че доходите се облагат в държавата на местното лице. За държавата-източник на дохода има следните възможни хипотези: също да ги обложи, да ги обложи с редуцирана ставка, да се откаже от облагането. При първите две хипотези двойното данъчно облагане ще остане въпреки договора, но пък държавата, за която получателят е местно лице, ще приложи съответния метод за избегване на облагането. СИДДО определят две неща - основно разпределяне на правомощията на облагане, но също и правила за методите и специални правила (редуцирана данъчна ставка напр.). Използването и позоваването на СИДДО става единствено след прилагането на специалните правила по чл. 135 и сл. от ДОПК. Понятието "място на стопанска дейност" е създадено за целите на облагането на печалбата, за целите на облагане с корпоративен данък. Целта е да се създаде правна конструкция, чрез която дейността на чуждестранните лица да се обложи в страната. Законът говори за печалби и доходи от източници в страната. Печалбите се облагат с корпоративен данък, а доходите с данък, удържан при източника. Доходите могат и да се реализират (да са свързани) с мястото на стопанска дейност и те не следва да се облагата с ДУИ, а с КД. Оттук, не считам, че задължението по чл. 136, т. 3 от ДОПК се отнася по отношение на прилагане на СИДДО в частта им за печалбите от МСД - текстът говори единствено за доходи, а и неговата формулировка във втората му част говори за това; а и чисто логически нещата изглеждат по този начин. Съгласно чл. 12, ал. 5, т. 1 лихвите са доход от източник в страната и съгласно чл. 195 от ЗКПО, ДУИ върху лихвите следва да се удържи от данъчното задълженото местно лице. Интересен е въпросът за това кой следва да подаде заявлението за основанията за прилагане на съответния СИДДО - това е субекта на данъчната тежест (т.е. чуждестранното лице), но не виждам пречка това да направи и местнто лице, което удържа или не данъка и което при една евентуална ревизия ще следва да доказва съответствието на счетоводната си политика със приложимото данъчно законодателство. За Холандия (предвид действащата СИДДО) такъв данък няма да се дължи, за разлика от лихвите в полза на съдружника в Каймановите острови. Разпоредбата на чл. 194, ал. 3, т. 3 от ЗКПО няма да се приложи в този случай и не следва, разбира се, по никакъв начин да се тълкува разширително. За самия субект тези положения ще имат практическо значение и ефект при възожност за намаление на данъчната тежест: основно чрез менажиране по някакъв начин на доходите в местното лице.
Граждански процес – „Присъждане на разноски при непредставен списък по чл. 80 от ГПК” – 27.03.2010 г.:
Новият ГПК в своя чл. 80 внесе едно ново положение, изразяващо се в задължение на страните да представят списък на претендираните от тях разноски, а също и фигурата на неприсъственото решение. Въпросът е какво ще стане, ако ищецът пропусне да представи въпросния списък на разноски преди (на) първото и последно заседание по дело, по което съдът се произнася с неприсъствено решение в същото това заседание? Преклудира ли се правото на ищеца да получи направените разноси в делото? Краткият отговор е "Не". За да се обясни това, следва да се има предвид целта на тази разпоребда, т.е. какъв е бил замисълът на законодателя? Целта е да се освободи съответната по-долна инстанция от пресмятане на разноските, нещо повече - считам, че съдът няма да е натоварен и със задължението да провери дали претендираните в списъка разноски са действително извършени (ответникът винаги може да обжалва решението в частта му за разноските пред въззивната инстанция, която ще извърши тази проверка)! Освен това, разпоредбата на чл. 80 от ГПК е категорична - "В противен случай тя няма право да обжалва решението в частта му за разноските.", т.е. ако съдът "пресметне" грешно (по-малко, по мнение на ищеца) дължимите разноски (защото той има такова задължение по силата на чл. 81, без значение дали списък е представен или не), ищецът няма да има право да обжалва решението в тази му част. Оттук и представянето на списъка не следва да се третира като предпоставка за прилагането на процедурата по чл. 248 от ГПК, т.е. за изменение или допълване на съответното решение. Интересен е паралелът между "обжалването" и "изменението" на решението - първата процедура се осъществява пред въззивния съд "независимо от волята" на първоинстанционния съд, докато във втория случай ищецът отправя молбата си директно до първоинстанционния съд за изменение на "погрешно" определения размер на разноските, като предварителна стъпка, при която съдът може да не уважи молбата (и в който случай, страната ще може да обжалва решението, ако е представила списък на разноските). И двете фигури предполагат, че съдът се е произнесъл по направеното искане за присъждане на разноски, но по един "грешен" начин. При "допълването", въпреки задължението си по чл. 81 от ГПК, съдът е пропуснал да се произнесе по такова искане. Основният въпрос е дали може да се представи такъв списък и след изтичането на срока по чл. 80 ГПК - предвид споменатата вече цел на закона, считам, че това е съвсем допустимо, особено при процедурата по "допълване" - там съдът не се е произнесъл по искането и тепърва е помолен да го направи, т.е. срокът за подаване на списъка е от значение единствено за "обжалването". Защото когато съдът се е произнесъл по искането, въпреки липсата на списък с претендираните разноски, той ще е направил това на база доказателствата по делото, а когато не го е направил - това ще стане тепърва на база представен списък и доказателства (вкл. такива за разноски по свързани производства като обезпечение на бъдещ иск, изпълнително производство по налагане на допуснатото обезпечение и др.), които въпреки, че не са задължителни, е добре по мое мнение да се представят за пълнота и яснота (напр. обезпечителна заповед + вносна бележка). В този смисъл е и следният цитат: "Би следвало обаче в същия срок тя да може да поиска от съда, постановил решението, изменение в частта му за разноските, като изпълни задължението си да представи списъка на разноските. Такъв извод следва както от тълкуването на чл. 80, така и от правилото, че страната винаги може да изпълни процесуално задължение и така да отстрани занапред неизгодните последици, които неизпълнението му е породило за нея." ("Коментар на новия Граждански процесуален кодекс", 2008 г., ИК "Труд и право", Ружа Иванова, Благовест Пунев, Силви Чернев). Във всички случаи говорим за ситуации, при които искане за присъждане на разноски е направено, макар и в по-общ вид, в исковата молба (или по-късно). В този смисъл е и константната съдебна практика. За целите на разрешаване на подобен проблем подходяща е разпоредбата на чл. 248, а не тази на чл. 250 от ГПК, при която става дума за допълване на решение с произнасяне по същинското спорно право (разликата с ЯФГ - при чл. 250 ог ГПК говорим за неразглеждане от страна на съда на част от спора, а ако ставаше дума само за пропуск това само да се отрази в диспозитива - тогава ЯФГ). Срокът за "допълване" на решението в конкретния случай ще бъде едномесечен, поради това, че неприсъственото решение по силата на чл. 239, ал. 4 от ГПК е необжалваемо. Скоро ще публикувам и становището на съда по този въпрос (състав на ТО, СГС).
Облигационно / Търговско право – „Задължение на купувача да получи стоката при договор за търговска продажба” – 27.03.2010 г.:
Ситуацията е следната: станите (търговци) са в договорни отношение по силата на приета оферта, изпратена по и-мейл. Договорените условия на доставката (разбирана като договор за покупко-продажба) са в общи линии следните: срок на доставката (разбирана като задължение за предаване на стоката, което от своя страна би могло да се уговори и по друг начин - напр. да се "вдигне" от страна на купувача от склада на продавача) е от 01.04.2007 г. до 30.04.2007 г. по седалището и адреса на управление на купувача по търговска регистрация в квартал на гр. София; плащането на покупната цена е уговорено на три вноски - 10 % се плащат авансово, 30 % се плащат в срок до 20 дни от доставката, 60 % се плащат от в срок до 100 дни от доставката; други условия по отношение на доставката и цената не са налице (или поне не съществуват доказателства за такива). Авансовото плащане е направено в срок, след което доставчикът изявява желание да достави в срок стоката на уговореното място - купувачът не приема стоката под предлог, че сградата е незавършена и е още в строеж, като по този начин се отлага съответно плащането на двете вноски по покупната цена; същевременно купувачът плаща частично половината от дължимите 30 % от покупната цена през ноември същата година. Основният въпрос се свежда до това как най-добре да се защитят интересите на доставчика / продавача? Разпоредбата на чл. 328 от ТЗ е пределно ясна, от една страна (продавачът в конкретния случай е съхранил стоката в своя склад, като услугата струва 100 лв. месечно; като това може да е и предмет на допълнителна договорка между страните - вж. по-долу), от друга - налице ли са последици от рода на "предсрочна изискуемост" на вноските от покупната цена, чието плащане е отлага в резултат на забавената "по вина" на купувача доставка (това е основно от значение за това от кога стават дължими оставащите дължими вноски и дали частичното плащане ще покрие изцяло част от главницата или ще се приложи правилото на чл. 76 от Закона за задълженията и договорите)? Първо, следва да се направи уточнението, че поведението на купувача в случая не може да се квалифицира изцяло като "Забава на кредитора", тъй като при тази фигура е необходимо да е налице едно право и кореспондиращо му задължение, което не може да се изпълни от страна на продавача / длъжника без определено съдействие от страна на купувача / кредитора (съставляващо действие по упражняване на правото) - при тази фигура "най-лощото", което може да се случи на купувача е отпадане на последиците от забавата на продавача. Получаването от купувача е издигнато от законодателя в същинско задължение (поради значимостта на това съдействие от купувача), а не просто необходимо съдействие, т.е. получаването на стоката е едновременно и право и задължение на купувача и неизпълнението на това задължение ще доведе до всички негативни последици на договорната отговорност. С други думи, плащанията по никакъв начин не стават "предсрочно изискуеми", но продавачът би могъл да претърпи вреди от неизпълнението и поради това да претендира тяхното обезщетяване. А за да се реализира такава една отговорност, определено ще е необходимо да се докажат реално претърпени вреди и вина на купувача! За да се установи наличието или липсата на вина, е много важно внимателно да се анализира ситуацията (тълкуват договореностите) и най-вече коресподенцията между страните по повод на неприемането на стоката от страна на купувача - защото твърде често, макар и не много изрично, страните се договорят (постигат допълнително споразумение, анекс /вкл. устно/) по въпросите за складирането на стоката (съответно - отлагане на доставката и плащането /често, това следва да се изведе по тълкувателен път/) ... а в такъв един случай договорната отговорност не може да се ангажира, именно поради липса на неизпълнение. Относно вредите, не виждам пречка като такива да се квалифицира и "невъзможността" на продавача да се ползва от парите си за определен период от време, което от своя страна, по аналогия (въпреки, че тук не става дума за неизпълнение (забава) на парично задължение), ще доведе до приложимостта на разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, т.е. да се претендира законната лихва като размер на обезщетението. Разноските по чл. 328 от ТЗ не са вреди в същинския смисъл на думата - по силата на закона за продавача ще възникне парично вземане за извършените разноски по съхранение на стоката в склад; по този начин продавачът се освобождава от задължението си за предаване на стоката и грижите за тяхното съхраняване (всичко това важи само ако не е постигната допълнителна договореност, а продавачът действа едностранно).