Блог БГ

Българският Правен Блог
* Съдържанието на този блог е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права!

Гаранциите, предоставяни от ТД за продадаваните от него на други ТД стоки и съответствието на тези гаранции с разпоредбите на ЗЗП

Публикувана от vasruv on 04 June, 2010 16:39

Настоящата статия има за предмет даване на отговор на следния въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), съотно?ението му със Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Търговския закон (ТЗ), в частта им, регламентираща гаранционна отговорност и отговорност на продавача за недостатъци на стоката:
Длъжно ли е дадено търговско дружество да предостави гаранции за продаваните от него на друго търговско дружество стоки, за срок по-дълъг от 1 година и в частност – с минимална продължителност от 2 години, с оглед разпоредбите на Закона за защита на потребителите?  

Отговорът на поставения по-горе въпрос може да се извлече от тълкуването на разпоредбите на Глава Пета, Раздел ІІ (членове 104 - 121) и § 13, т. 1 и т. 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, чл. 318 и следващите от Търговския закон и чл. 183 и следващите от Закона за задълженията и договорите, както следва:

А. Регламентацията в ЗЗД и ТЗ на отговорността на продавача за недостатъци на продаваната стоката е различна от тази по ЗЗП и не представлява нейно доразвиване, нито пък е нейна алтернатива. Налице са два паралелни режима за реализиране и търсене на отговорност от продавача, като прилагането на единия или другия режим, зависи от правния статут на страните по договора за покупко-продажба. Субекти на ЗЗП и съответно страни по договора за продажба са продавачът (търговец, производител, доставчик) и купувачът (потребител) – понятия, легално дефинирани в § 13, т. 1 и т. 2 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. ?зхождайки от тези законови дефиниции, по аргумент за противното, когато и двете страни по договора за продажба са търговци, то съответно приложение ще намерят разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, а не потребителската защита, установена в ЗЗП, включително относно установения минимален 2-годи?ен срок на отговорност на продавача.

Б. В допълнение на горното следва да се има предвид, че множество търговци неоснователно искат от производителите, вносителите, дистрибуторите и търговците на едро, гаранциите им да се приведат в съответствие със Закона за защита на потребителите. Такова искане безспорно е плод на пазарна логика, но не може да намери задължителна опора в закона. С търговската гаранция само се увеличава отговорността на продавача и той може, но не е длъжен да я даде, освен ако такова задължение е предвидено от закона, каквото в тук разглеждания случай не съществува. Допълнителните (търговски) гаранции се дават по желание на съответния продавач, дистрибутор, вносител или производител. В този смисъл институтът на търговската гаранция представлява едностранно задължаване от страна на предоставящия я и нейната задължителеност произтича единствено и само от това задължаване.

Следователно:

1. Едногоди?ният срок на гаранцията, предоставяна от дадено търговско дружество, не противоречи на разпоредбите на Закона за защита на потребителите, когато купувачът е търговец, защото в този случай ЗЗП не се прилага, включително относно установения 2-годи?ен срок на отговорност на продавача по чл. 105, ал. 2, съответно чл. чл. 115, ал. 1  от ЗЗП.

2.  Това дружество не е длъжно да предоставя гаранция за стоките си със срок по–дълъг от 1 година например, с оглед на факта, че предоставянето на такава е само правна възможност за продавача и възползването от нея, както и продължителността на самата гаранция зависи изцяло от волята на последното. ?зменението на срока на тази гаранция би могло да се извър?и само по взаимно съгласие на страните по съответния договор.

Договор за спогодба – характерни особености и примерно съдържание

Публикувана от dyasto on 14 March, 2010 15:49

Договорът за спогодба (наричан още: спогодба, споразумение, споразумение за уреждане на задължения, settlement /англ./ и др.) е уреден в чл. 365 и сл. от Закона за задълженията и договорите. При договора за спогодба говорим за извънсъдебно уреждане на съществуващ спор, поради което извън обхвата на настоящата статия ще останат въпросите, третиращи съдебната спогодба. Спорът между страните би могъл да се отнася за различни по естеството си правоотно?ения и техни аспекти (напр. последици от разваляне на договор за наем на вещ), но по-долу преимуществено ще се разглежда най-често срещаната напоследък хипотеза, а именно: на уреждане издължаването на дължими суми по договор за търговска продажба; спорът може да е както съдебен, така и извънсъдебен. Спогодбата е договор, с който страните си правят взаимни отстъпки и прекратяват съществуващ или избягват възможен правен спор – именно отстъпките са в основата на преговорите, особеностите на който ще бъдат разгледани в по-следващия параграф.
 
Действието на спогодбата е в три основни и една евентуална насоки: регулиращ ефект (декларативно действие), преобразуващ ефект, регулиращ ефект и евентуално транслативен ефект. Декларативното действие определя началното съдържание на договора за спогодба и се изразява във взаимното приемане и потвърждаване (съгласие с) на релевантни за спора обстоятелства, отнасящи се основно до съществуването на паричните задължение и техните източници. В зависимост от ситуацията (дали клиентите са кредитори или длъжници) е добре да се вмъкне клауза в следния смисъл: „Никоя клауза на настоящия Договор не може да се тълкува като признаване от едната страна на претенциите или правната квалификация, давана от другата страна на правоотно?енията помежду им ...”, т.е. че констатациите в договора за спогoдба се правят единствено „за целите” на настоящия договор и няма да се приемат за извънсъдебно признаване на претенциите на всяка от страните – това е добре, тъй като договорът в тази му част, според мен, е частен свидетелстващ документ. Преобразуващият ефект е основен, но не задължителен – наличието му се предпоставя от наличието на „реални отстъпки”, доколкото съществуващото правно положение се изменя чрез уговорките в договора за спогодба. Добре е при наличието на преобразуващо действие да се добави клауза, изрично предвиждаща окончателното уреждане на отно?енията във връзка със спорното правоотно?ение (вкл. разноски), като например: „Страните приемат, че ... отно?енията между тях във връзка с договора за покупко-продажба, ще се считат за окончателно уредени и занапред Кредиторът няма да предявява никакви претенции към Длъжника, произтичащи от договора за покупко-продажба.” (това е добре особено що се отнася до евентуално допълнително претендиране на лихви за забава, но пропускането му, според мен, няма да „фатално”, защото и лихвите за забава са лихви, т.е. акцерно вземане, което ще се погаси с погасяването на главното задължение). Преобразуващият ефект има обратно действие. Регулиращото действие се отнася до поемането на „нови” конкретни задължения за страните свързани с осъществяването на предмета на договора за спогодба – спиране на исково производство, предоставянето на обезпечения и пр. Транслативният ефект засяга правоотно?ения между страните, които не са премет на спор между тях.
 
Преговорите между страните определят и съдържанието на договора за спогодба, като те условно може да каже, че водят в няколко насоки (подредени по тяхната значимост; иначе, за структурата на изложението вж. по-долу):
 
1) Отстъпки – отстъпките съставляват условията на договора за спогодбата, а желанието на страните да ги направят – неговия предмет. Отстъпките от страна на кредитора биха могли да бъдат в няколко по-често срещани форми: отказ от правото да получи част от главницата, лихвите за забава или неустойките; отказ от правото да получи пълния размер на разноските по завеждането на делото срещу длъжника (когато спорът е на съдебно ниво); готовността да се договори отсрочване или разсрочване на задължението на длъжника; да се договорят по определен начин „вън?ни” правоотно?ения между страните (вж. транслативното действие); включително и „отстъпването” на ниво констатации (вж. по-долу); и др. Въпросът за разноските е двустранен – дали те принципно се дължат от длъжника и ако да – дали длъжника следва да ги понесе изцяло. Вторият въпрос ще бъде рагледан тук, а първият – в т. 4 по-долу („Констатации”). Държавната такса следва да се плати изцяло от длъжника, а адвокатското възнаграждение, доколкото такова е платено от кредитора (защото е възможно да са ползвани услугите на юристконсулт – затова е добре предварително обстойно да се анализира исковата молба и по-специално нейните приложения), да речен – на половина (в хипотезата, когато делото е спряно на фаза подадена искова молба и очакване на отговор от длъжника – услуги на адвокат са ползвани, но процесна защита по същество – не). Това са основните разноски – останалите (такси за удостоверение за актуално състояние, вкл. всички банкови комисионни и мн. др.) по принцип също следва да се покрият от длъжника, но преговорите, затова са преговори, за да се постигне различен във всеки конкретен случай резултат!
 
2) Задължения – това са задълженията, които страните поемат с оглед гарантиране на изпълнението на предмета на договора за спогодба. Условно видовете задължения биха могли да се обособят в две основни групи, а именно: задължения на кредитора и задължения на длъжника. Задълженията на кредитора се свеждат обикновено до поемане на ангажимент за спиране на делото или за неговото прекратяване (било чрез оттегляне или отказ от иска). В зависимост от конкретната преговорна ситуация, опциите биха могли да бъдат основно две: спиране на делото при обикновена писмена форма на договора за спогодба и отказ от иска при нотариална заверка на подписите на страните по договора за спогодба (където кредиторът е гарантиран от разпоредбата на чл. 417, ал. 3 от ГПК /може изрично да се разпи?е в текста на договора/ – сдобива се с документ, подлежащ на незабавно изпълнение). Задължението за спиране е добре да се обвърже с конкретен срок, който, разбира се, следва да е съобразен със срока за подаване на отговор на исковата молба (обикновено при уговорено разсрочено плащане длъжникът заплаща при подписването на договора за спогодба първата вноска, след което в определен срок кредиторът се задължава в определен срок да поиска спиране на заведеното от него дело). ГПК в чл. 229, ал. 1, т. 1 говори за „по съгласие между страните” като основание за спиране на делото – тук възможните хипотези са три: съвместна молба на страните за спиране на делото; отделни, съвпадащи по същество, молби на страните по делото; устни или писмени изявления на страните по време на съдебно заседание. При спиране на делото не е необходимо (макар и препоръчително, най-малкото не би било изли?но) да се предвиди задължение за отказ от иска – ако кредиторът не го направи, делото ще бъде служебно прекратено от съда след изтичане на ?ест месеца от спирането му, ако не бъде възобновено (ако, обаче, кредиторът го възобнови, тогава длъжникът ще има възражение за извънсъдебно уреждане на спора /ако, разбира се, той надлежно е изпълнил предмета на договора за спогодба/). Втората възможност за отказ от иска (преди изтичането на срока за отговор) срещу нотариална заверка на спогодбата е препоръчителна, но длъжникът следва да е убеден във възможността си да плаща надлежно дължимите вноски при уговорено разсрочено или отсрочено плащане. Задълженията на кредитора (било за спиране, било за прекратяване) са свързани със задължения за предоставянето от негова страна на обезпечения за тяхното надлежно изпълнение (особено при задължение за отказ от иска), които биха могли да бъдат най-различни: 1) запис на заповед (не е практически от значение при нотариална заверка на спогодбата); 2) безусловна и неотменяема банкова гаранция (изключително ефективно обезпечние при дружества със „съмнително” имуществено състояние); 3) ипотека върху недвижим имот (скъпо обезпечение); и всички други допустими по закон обезпечния.
 
3) Неизпълнение – при неизпълнение на което и да е от задълженията на стрните, би могло да се предвидят задължения за неустойки с изричен текст за тяхното попадане под съответните разпоредбите на ГПК за незабавно изпълнение. При разсрочено плащане следва да се уговори предсрочна изискуемост при неплащане на която и да е от вноските. Добре е да се включи текст и относно удовлетворяването от предоставеното обезпечение, т.е. при какви условия това може да стане. Понякога, неустойките не да взаимно приемлив начин за уреждане на случаите на неизпълние – тогава, най-малкото, което може да се направи е да се предвиди клауза от рода на: „Страните изрично потвърждават, че правят изявленията и договорките в настоящия Договор изцяло под условие за неговото надлежно изпълнение.”, т.е. отстъпките (вкл. декларациите / констатациите) отпадат с обратна сила при неизпълнение на предмета на договора за спогодба. Това не означава автоматично прекратяване на този договор (нещо, което не е съвзем препоръчително, с оглед възможността на незабавно изпълнение и удовлетворяване от предоставеното обезпечение, и др.), като по-добре е да се предвиди възможност на изправната страна в определен срок едностранно да го прекрати. Съответно за кредитора следва (в зависимост от случая) да се предвиди и правото на възобновяване на спряното исково производство.
 
4) Констатации – те обхващат взаимното установяване на задълженията между страните по спорното (основното отно?ение, т.е. не това по договора за спогодба), като в него се включват и релевантните, субсидиарни отно?ения по евентуалните разноски. Това е „начално ниво” на спор – възможно е някоя от страните да не признава част от претендираните от насрещната страна претенции и още на това ниво да се преговаря (без да се стига до следващата фаза на отстъпките). Относно разноските (например в производство по обезпечаване на бъдещ иск, вкл. по изпълнително производство по налагане на допуснатата обезпечителна мярка, както и по самото исково производство) въпросът опира до това дали те принципно се дължат от длъжника – вж. т. 1 по-горе. Така например съгласно чл. 72, ал. 2 от ГПК „Ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.”, т.е. всяка конкретна ситуация следва внимателно да се анализира с оглед изясняване на наличието или липсата на „повод” (например изтичането на един „значителен” срок от време от падежа е само по себе достатъчен повод за завеждане на дело, без да е задъжително наличието на допълнителна покана за плащане /защото покупната цена може да се дължи от предаването на стоките, от получаването на съответните фактури като искане от страна на кредитора за плащане и др./). От друга страна, когато е използвана адвокатска помощ, следва да се държи сметка за прекомерността на уговорения хонорар – съдебната практика приема, че адвокатския хонорар е прекомерен, ако надви?ава три пъти минимално установения размер на адвокатското възнаграждение по НАРЕДБА №1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
 
Примерно съдържание:
Заглавие: Договор за спогодба
Преамбюл: Описание на страните, описание на инициираните от кредитора производства („Като взеха предвид, че:”) и правно основание на договора.
I. КОНСТАТАЦ?? ? ПРЕДМЕТ
Чл. 1. Констатации – описание на задълженията (възможно е и да се приложи подробно описание на направените от кредитора разноски).
Чл. 2. Предмет – съдържание от чл. 365 и сл. от ЗЗД.
II. УСЛОВ?Я НА СПОГОДБАТА
Чл. 3. Отстъпки от страна на кредитора.
Чл. 4. Отстъпки от страна на длъжника (основно, че приема да заплати определена сума), както и погасителен план на задълженията. Начин на плащане и разноски.
III. ПРАВА ? ЗАДЪЛЖЕН?Я НА СТРАН?ТЕ
Чл. 5. Задължение на длъжника за обезпечаване на вземанията на кредитора.
Чл. 6. Задължение на кредитора за спиране или прекратяване на делото.
Чл. 7. Клауза за окончателното уреждане на отно?енията по спорното правоотно?ение.
IV. ПОСЛЕД?Ц? ПР? НЕ?ЗПЪЛНЕН?Е
Чл. 8. Предсрочна изискуемост и условия за удовлетворяване от обезпечението.
Чл. 9. Неустойка в полза на длъжника.
V. ЗАКЛЮЧ?ТЕЛН? КЛАУЗ?
Чл. 10. Клауза „непризнаване на претенциите”, условни констатации и поемане на задължения в зависимост от надлежното изпълнение на предмета на договора за спогодба и др. (Подобна клауза е в интерес на длъжника и е необходима единствено в случай, че клентът е длъжника в конкретния казус Smile /Допълнение от 22.10.2010 г./)
Чл. 11. ................
Приложения:
Подписи:
 
?нтересен е въпросът с отлагането на изпълнението на едно евентуално осъдително ре?ение и доколко това би било в полза на длъжника, т.е. дали ще е с еднакви за него последици с тези по разсрочването на задължението по договора за спогодба. Аз лично не бих препоръчал на клиентите си прибягването до тази опция като целенасочено действие. Първо, тя е твърде условна: съдът следва да се сезира от ответника с нарочна молба, чието уважаване е предоставено на "вътре?ното му убеждение", като определението по нея не подлежи на обжалване при никакви обстоятелства; още повече, че е необходимо да са налице съображения за справедливост, произтичащи от имотното положение на длъжника (чл. 241, ал. 1 от ГПК) или от други причини, а това при търговските дружества е не твърде относимо и приложимо ... Второ, отлагат се само изпълнителните действия, които са насочени към осъществяване на присъденото притезание, но не е и действията по обезпечаване, например, а това означава, че отлагането на изпълнението не пречи да бъде издаден изпълнителен лист и да се подаде молба за изпълнение. А това ще натовари длъжника с допълнителни разноски (каквито, иначе, няма да настъпят в исковото производство при признаване на иска - няма да има експертизи и пр.). Трето, мораторните лихви не спират да текат за времето на отлагането. Всичко това накланя везните ре?ително в полза на навременното и извънсъдебно уреждане на спора!
 
Дали спорът завър?ва със спогодба или съдебно ре?ение, въпросът за осчетоводяването на сумите и начисляване на ДДС остава открит, като за целите ще е най-добре да се консултирате със счетоводител. Без никаква претенция за коректност, ще отбележа, че това са документи, който установяват по някакъв начин задълженията и евентуално ги разсрочват, но тяхното плащане си остава по основното правоотно?ение (фактури), с изключение на плащането на разноските (въз основа на тези актове като първични счетоводни документи или евентулано на други ПСД, съставени във връзка с тях) – за неустойките и лихвите за забава с обезщетителен характер ДДС не се начислява и дължи съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗДДС. Въпросът за данъчния кредит при основното (спорното) правоотно?ение се разре?ава в зависимост от това дали са спазени изискванията на ЗДДС за отчитане и декларирането на доставките от съответното лице. В допълнение, изрично следва да се има предвид, че адвокатският хонорар съставлява разноски, за който длъжникът няма да ползва данъчен кредит – това е доставка между кредитора и адвоката, а длъжникът е вън?но лице (отделен е въпросът дали те съставляват разход за целите на ЗКПО).
 
Допълнение от 05.05.2010 г.: Според мен, следва винаги когато претендираме адвокатско възнаграждение, същото да се претендира с ДДС размера - това е платената цена и не следва да се мисли за това дали е ползван или не данъчен кредит в тези случай. Това е вън?ен за материята въпрос, при това с данъчен характер, и не следва да се взема предвид от компетентния съд. А и всичко това намира и своето потвърждение в идеологията на самия данък върху добавената стойност.
 
Допълнение от 22.10.2010 г.:
1. Смисълът на спогодбата е да се направят определени взаимни отстъпки - кредиторът да "опрости" част от общите задължения на длъжника в замяна на своевременно и/или обезпечено плащане на последните от страна на длъжника. Ако условията по поетите от длъжника задължения не се изпълнят, тогава е най-логично да се предвиди изискуемост на "голямата" сума съгласно описанието във встъпителните клаузи; възможно е при разсрочено плащане да се предвиди, че вноските стават предсрочно изискуеми, без да се засяга въпросът за общата сума на задълженията, но това вече изцяло зависи от конкретната ситуация и следва да се ре?и от самия клиент!
2. Започвам с едно принципно положение: фирмите реализират приходи и разходи, които от своя страна формират счетоводния финансов резултат. ДМА не са разходи и приходи (всяка фирма определя в счетоводната си политика своя "праг на същественост", който от своя страна определя дали определени активи ще се водят за ДМА или не /важно е степента на тяхната потребимост/) - общо взето, другите "постъпления и изходящи парични потоци" са приходи и разходи на дружеството в общия, търговски смисъл на думата, без това обаче да означава, че същите са такива в данъчния смисъл на думата - т. напр. признати за данъчни цели са само свързаните с дейността разходи (каквито са все пак повечето разходи на фирмата - за повече инфо, виж 26 и сл. от ЗКПО). Счетодният финансов резултат се преобразува чрез така наречените данъчни постоянни и временни разлики в данъчен финансов резултат за целите на корпоративното облагане (данък печалба). Един приход може да е свързан с дейността (съответно признат за данъчни цели), но не и да е доставка по смисъла на ЗДДС, където се говори за приход ОТ дейността. За една фирма, ползваните от нея юридически услуги са определено разходи свързани с дейността. При претендирането на вземания, лихви за забава и разноски (за адвокатски възнаграждения с начислено ДДС и държавни такси например), нямаме проблеми с ДДС-то - то следва да е включено в цената на иска, защото това са сумите, които са осчетоводени и върху които е платен и/или начислен ДДС - съдебното ре?ение не е първичен счетоводен документ, а такъв, имащ значение за документалната обоснованост на стопанската операция, той е правен документ, с чисто правен ефект (същото важи и за договора за спогодба). Ако например длъжникът е осъден да плати, то сумите, който същият ще плати ще са по договора, предмет на съдебния спор, със съответното вече начислено и претендирано ДДС (при отстъпки или частично уважаване на иска например, съдебното ре?ение може да служи за целите на осигуряването на документална обоснованост за определени счетоводни операции като "отписване" и др. под.). Колкото до разноските по делото (а и за лихите за забава също) - за длъжникът задължението за тяхното плащане възниква по силата на закона (отново правният ефект на съдебното ре?ение е не толкова счетоводен, колкото процесуален - да задължи длъжникът да плати), те не са доставка и върху тях не се дължи ДДС, въпреки че кредиторът е платил ДДС за юридическите услуги и може да е ползвал данъчен кредит - т.е. дали е ползвал или не данъчен кредит е въпрос, който е вторичен и съдът не се интересува от него - за него е важно изходното положение, че длъжникът е понесъл определеи разноски и същите следва да се заплатят от длъжникът като такива (няма да се очетоводят от длъжникът като възнаграждение за правни услуги, а като "разход за съдебни разноски"); възможно е кредиторът да се обогати в резултат на прилагането на правилата на данъчния кредит, но това е вторично и в крайна сметка е възможно и да не се обогати (например има си само приходи или не е регистрирано по ЗДДС лице) - към момента бълграският съд, така или иначе, не изследва и не се занимава в дълбочина с този въпрос. ? тук съдебното ре?ение (съответно договора за спогодба) ще има значение за документалната обоснованост на "заприходяването".
 
Допълнение от 24.11.2010 г.:
"Съдебната спогодба е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взимни отстъоки уреждат със сила на пресъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата съдебна спогодба". (Проф. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право", 2006 г.) Съдебната спогодба се урежда от ЗЗД и ГПК - по съдържанието си тя е идентична на договора за спогодба по чл. 365 от ЗЗД, но сключването й представлява по-сложен фактически състав и включва потвърждаване от страна на съда по висящо съдебно производство (сключване пред съда в съдебно заседание, удостоверяване в съдебния протокол и подписването й от страните, потвърждаване с определение от съда). ?звънсъдебната спогодба не се ползва със сила на пресъдено нещо и в нея могат да се предвиждат задължения на ищеца за оттегляне и/или отказ на иска, като при съдебната спогодба "автоматичните" правно-процесуални последици се свързват с прекратяването от страна на съда на заведеното дело поради неговото десезиране ("той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква"). Материално-правното действие на спогодбата (извънсъдебна и съдебна) бива три вида: правоустановяващо или декларативно (страните потвърждават материалноправното положение за установено); регулиращо (страните се задължават да предприемат такива действия, които отговарят на установеното правно положение); преобразуващо (предвиждат се отклонения от действителното и установено правно положение - отстъпки и др. под.). Тези три вида правно действие на договора за спогодба са гражданско-правни, а не процесуално-правни, т.е. различават се от силата на пресъдено нещо! ?звън горното, договорът за спогодба съдържа и клаузи, които имат характера на признание на (исковите) претенции - при съдебната спогодба това е до голяма степен и основанието за правната сила на последната, а при извънсъдебната спогодба говорим за извънсъдебно признаване на иска, което има силата на съдебното такова само при надлежното му доказване (допустими са всички доказателствени средства). Признаването на иска по принцип не е обвързващо за съда и не води до прекратяване на делото (както е при оттеглянето и отказа от иск), а се преценява наред с другите доказателства на общо основание (възможно е все пак съда да се основе само на признаването, когато същото "не възбужда съмнение у съда"). Спогодбата може да съдържа и признаване на фактически обстоятелства и тогава тя ще има установителен характер. ?звънсъдебната спогодба, когато не се използва като съдебна такава, може да служи като доказателство по отно?ение на правните и фактически твърдения на страните по евентуалното висящо дело. Едно практическо положение: при висящ процес за кредитора би било по-добре спогодбата да се сключи като съдебна такава и съответно да й се придаде сила на пресъдено нещо, отколкото да се сключва като извънсъдебна такава и да се предвиждат задължения за оттегляне/отказ/спиране на делото (пък било то и с нотариална заверка на подписите за целите на заповедното производство /незабавно изпълнение/).
 
Допълнение от 07.12.2010 г.:
Признаването на претенциите (вземанията) от страна на длъжника имат значение не само за висящ съдебен процес, а и за прекъсването на погасителната давност. 
 
Допълнение от 07.02.2011 г.: 
Директното плащане на разноските от страна на длъжника (извън изпълнителното дело) следва да се осчетоводи от длъжника като такова и да се документира по начин, различен от фактурирането (което си е за доставките и при което има ДДС и пр.) - протоколи, известия и др. под. - за повече информация, е необходимо да се направи консултация със счетоводител. А може и с фактури, като за необлагаемите разноски не се начислява по обратен ред ДДС!?!?!? - тези дни ще имам повече яснота и ще пи?а допълнително по въпроса! Разноските не се осчетоводяват с фактура, а на основание издадения изпълнителен лист Embarassed - и както писах по-горе, действително, разноските си се възстановяват в пълен размер, без значение дали включват ДДС или не, както и без да се интересуваме от това дали доставчика е регистриран по ДДС и как ползва данъчен кредит и пр. /09.02.2011 г./
 
Допълнение от 03.06.2011 г.:
Спогодбата си е отделен документ, но с изцяло правно значение (материално и процесуално) - превежданите суми се осчетоводяват по фактурите и другите договорни документи по основното правоотно?ение, но съобразявайки спогодбата. За кредитора възникват две възможности - да си търси по облекчен ред по-малката сума по спогодбата или цялата дължима сума без отстъпките по общия ред - възможно е, а и препоръчително, да се предвиди изрично в допълнение към това, че "отстъпките се правят с оглед надлежното изпълнение", и че длъжникът се задължава да плати на кредитора цялата сума, ако ... (да се отрази и в текста с чл. 417 и пр. от ГПК). Като цяло формулировките относно "за целите на настоящата спогодба", "признанията се правят под условие на надлежното изпълнение на настоящата спогодба" не са в полза на кредитора и не следва да се включват с проекта, доколкото обикновено кредиторът е този, който изготвя и предлага проект на спогодба (нямат значение толкова за материалното право, но за процесуалното има - особено при съдебните спогодби подобни формулировки не са много мислими).

Съпоставка между плащане на чужд дълг, поръчителство, встъпване в дълг

Публикувана от dyasto on 20 August, 2009 16:25

Това са три различни института на облигационното право, които обаче в практиката често предизвикват неяснота и объркване по отно?ение на правното им съдържание (правните последици), особено що се отнася до регресните и суброгационните права на платилото трето лице.
 
Юридическият факт на законната суброгация е сложен - съгласно чл. 74 от ЗЗД, "Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора." Фактическият състав на суброгацията включва още и необходимостта третото лице да има регресни права срещу длъжника - това положение произтича от основната цел на суброгацията, която е да се обезпечи удовлетворяването на правата, които третото лице има срещу длъжника с оглед на вътре?ните отно?ения между третото лице и длъжника. Вътре?ните отно?ения могат да бъдат най-различни - мандатни, обратния иск на управляващия чужда работа без мандат (чл. 61 ЗЗД), обратния иск за неоснователно обогатяване (чл. 59 ЗЗД) и др.  Регресните права възникват по силата на закона, но се уреждат съобразно вида на вътре?ните отно?ения. Върху третото лице преминават всички прехвърлими права на кредитора, които могат да послужат на третото лице при събиране на регресното му вземане - вземания, вещни права, имуществени права върху нематериални блага, не преминават непрехвърлимите по естеството си права (както и тези непрехвърлими по закон), като неимуществените, несамостоятелните имуществени права. и правата, свързани с личността на кредитора - напр. правото да се унищожи сделката. То стъпва и в акцесорните права на кредитора, които имат обезпечителен характер за главницата - ипотеки, залози, привилегии, право на задържане, неустойки, лихви, задатък, поръчителво, правата по чл. 134 и чл. 135 от ЗЗД. Третото лице (не солидарен длъжник и не поръчител) встъпва изцяло в правата на удовлетворения кредитор срещу солидарните длъжници и поръчители на длъжника, така както това е могъл да стори и първоначалният кредитор. Солидарният длъжник не се суброгира в правата на кредитора срещу поръчителите и лицата, обезпечили със своя вещ друг съдлъжник, защото няма срещу тях регресни права (това положение произтича от факта, че съдлъжникът изпълнява свой собствен дълг, а не чуждо задължение). Тези лица обезпечават задължението на солидарния длъжник в отно?енията му с кредитора, а не с останалите солидарни длъжници. Договорната суброгация намира приложение най-вече в случайте, когато платилото трето лице няма правен интерес.
 
Правният ефект на встъпването в дълг се изразява в това, че старият и новия длъжник отговарят солидарно към кредитора. Отно?енията между кредитора и длъжниците се уреждат въз основа на правилата за солидарността. Това е и смисъла на препращането на чл. 101 ЗЗД, т.е. да се даде едно допълнително обезпечение на вземането на кредитора. Що се отнася, обаче, до отно?енията между стария и новия съдлъжници, то според мен правилата на солидарността не следва да се прилагат, особено когато сме в хипотезата на изцяло платен дълг от страна на новия длъжник. В правната литература се застъпва обратното становище, но според мен това би довело до едно неоснователно стесняване патримониума на новия длъжник. Неговото регресно вземане не следва да е това по чл. 127 ЗЗД, а да е изпълнено с друго съдържание (вж. предходния параграф), оттук и възможността му да се суброгира изцяло в правата на кредитора, а не само за горницата над припадащата му се част (аргумент за това се извлича и от разбпоредбата на чл. 127, ал. 1 - "доколкото не следва друго от отно?енията между солидарните длъжници", а тези отно?ения не се определят от самото встъпване в дълг, а от причините за встъпването, а именно естеството на регресното отно?ение).  Практическата полза от този институт не е много голяма, тъй като резултатите, които се преследват с него, се постигат също толкова ефикасно и чрез института на поръчителството.
 
При поръчителството регресните права, които възникват са обикновено в три насоки - поръчителят обезпечава кредитора в изпълнение на договор между поръчителя и длъжника, поръчителят действа без знанието на длъжника, поръчителства се против волята на длъжника. Законът говори за регресни права, за да очертае техния обем (изцяло, 1/2), а не за да даде оригинерно основание за възникването им. Регресният иск включва както главницата, така и лихвите по главния дълг, разноските (както и при солидарните длъжници, където също регресното вземане е по-обемно от суброгаторното (обикновено е така, но не винаги регресния иск е ефикасен и тогава се налага да се прибегне до суброгаторния такъв), законните лихви от деня на плащането, както и всички останали вреди. Суброгацията на поръчителя не разкрива особености в сравнение с общите правила, очертани по-горе.
 
Други сходни фигури, свързани с промяна на субект по правоотно?ението, са заместването в дълг и цесията.  Заместването в дълг може да е както абстрактна, така и каузална сделка (в зависмост от това дали е между новия и стария длъжник или между кредитора и новия длъжник). За разлика от новацията, при заместването в дълг се запазва съдържанието на правоотно?ението. Новият длъжник не може да предявява на кредитора възражения по вътре?ните си отно?ения със стария длъжник, както и личните възражения на стария длъжник. Той не може да прихваща задължението си с насрещно вземане на стария длъжник поради липса на идентичност между страните. Запазват се акцесорните права, като лихви, неустойки, привилегии, но не и учредените от трети лица акцесорни на главния дълг обезпечения, като поръчителства, залози и ипотеки. Цесията осигурява по-големи права от суброгация, тъй като не се предпоставя от наличието на регресно вземане в полза на цесионера. Цесионерът придобива вземането със всичките му предимства и недостатъци (длъжникът може да прави всички възражения, освен ако не е приел цесията). Ex lege преминават и всички акцесорни права, освен ако не е уговорено друго. Не преминават правата, посочени по-горе при суброгацията (напр. правото на унищоване на сделката). Цесионерът придобива едно вземане, но не става страна в правоотно?ението между цедента и длъжника, оттук и цесионерът не разполага напр. с правото да развали договора, тъй като не е носител на задълженията по двустранния договор (може изрично да се уговори, че му се прехвърля). Цедентът не може да се освободи от отговорност за връщане на платената цена, за разлика от джиранта например, който може да се освободи от регресна отговорност със специална уговорка. Цесията е различна и от делегацията, която представлява нареждане на кредитора до друго лице да се задължи или да престира нещо на трето лице и е способ за погасяване на облигационното отно?ение (примери за делегацията са: делегация за престиране - асигнацията, чекът, кредитното писмо; делегация за задължаване - менителницата, която се предявява за приемане). В действащото законодателство субективната новация не е изрично уредена, поради което е по-добре промяната на страна по двустранен договор да се извър?ва посредством цесията и заместването в дълг в комбинация.
 
Допълнение от 04.09.2009 г.: Във връзка с горното ще е добре да се отбележат и няколко особености на новацията. Следва да се има предвид, че последици от новацията (подновяването) не настъпват по право - те са функция от намерението на страните към момента на възникване на новия дълг ("animus novandi"). Ако това намерение липсва, тогава новият и старият дълг ще съществуват успоредно. Това намерение не може да се предполага, но новационното съгла?ение не е задължително да бъде и изрично изявено. В хипотезата на обективно подновяване сме тогава, когато имаме промени в обекта на старото правоотно?ение (може и основанието на новото правоотно?ение да е различното) - напр. задължението да се продаде лек автомобил модел X се замени с такова за продажба на лек автомобил модел Y. Даването вместо изпъление не е обективна новация - основанието при тези две фигури е различно (при едната целта е да се замести старото правоотно?ение с ново такова, а при другата - незабавно освобождаване на длъжника от задължението му). Обикновено страните не извър?ват новация, когато променят сроковете, условията, лихвите, мястото на изпълнение и др. под. Последиците на новацията се изразяват в прекратяване на старото правоотно?ение и пораждането на ново такова. Прекратяват се и всички акцесорни на старото правоотно?ение права и задължения - лихви, поръчителства, залози, ипотеки (по правило и привилегиите извън случаите на залог, ипотека и право на задържане, за които се прилага правилото на чл. 107, ал. 2 от ЗЗД), както и всички възражения на длъжника по старото правоотно?ение. 

Бележки върху институтите на неизпълнение, риск, отговорност, вреди и вина в гражданското право

Публикувана от dyasto on 15 June, 2009 10:22

Неизпълнение: Неизпълнението има различни форми – то е пълно, когато длъжникът не е престирал нищо или е престирал резултат различен от дължимото. Неточно е всяко друго изпълнение, което се отклонява от дължимото (често неточното изпълнение се означава и като ло?о в ?ирокия смисъл на думата, в тесен смисъл ло?ото изпълнение е некачественото такова). Облигационното право на България се занимава единствено с последващата обективна невъзможност. Невъзможнотта бива също „виновна” и „невиновна” – правните последици са, разбира се, твърде различни при тези два вида невъзможност. Непреодолимата сила като причина за невъзможността следва да се третира като квалифициран случай на случайното събитие, при която е необходмо да се държи сметка и за „непреодолмостта” като самостоятелна характеристика по отно?ение на предвидимостта. Важно е да се има предвид, че ако страните по даден договор са изброили хипотезите на случайно събитие, длъжникът ще отговаря, ако невиновното изпълнение е в резултат на обстоятелство, което не попада в кръга на уговорените случаи. При невиновната невъзможност съществено значение прдобива въпросът за риска ...

Риск и последици: Правила: 1) при едностранен договор, длъжникът се освобождава от задължението си и рискът е за кредитора; 2) при двустранните договори рискът е за длъжникът; 3) при двустранните договори със задължение за dare, рискът е за собственика (кредитора). Тогава когато невъзможността за изпълнение е причинена виновно от длъжника, кредиторът може: 1) да иска компенсаторно обезщетение; 2) да се удовлетвори от налична заместваща облага; 3) да не престира нищо; 4) да развали договора и да иска обезщетение за вредите от развалянето. От първите три възможности може да се възползва и кредиторът при невиновна невъзможност, когато рискът се носи от длъжника. При виновно неизпълнение на все още възможна престация, възможностите за кредитора са следните: 1) да иска реално изпълнение или да иска да бъде овластен сам за сметка на длъжника да извър?и дължимото действие (от съдия изпълнителя) или да отстрани последиците от неизпълнението на задължение за бездействие (от съда) – и при двата случая кредиторът може да търси и мораторно обезщетение; 2) да иска компенсаторно обезщетение, когато кредиторът няма интерес от късното изпълнение; 3) да упражнява правото си възражение за неизпълнен договор – чл. 90 ЗЗД; 4) да развали договора и да търси обезщетение за вредите от нару?ения му негативен интерес. Важно е да се има предвид, че когато е налице некачестено изпълнение, възникват права за кредитора, без да е необходима вина на длъжника: 1) да иска намаляване на цената; 2) да иска от длъжика да отстрани недостатъка или сам да го отстрани за сметка на длъжника (за кредитора възниква правото да иска предварително от длъжника разходите); 3) да иска замяна на родово определените вещи с недостатъци; 4) да прекрати договора с едностранно волеизявление (редхибиторен иск, който следва да се отличава от правото на разваляне, както и от възможностите за едностранно прекратяване на договора, които не изискват виновно неизпълнение на длъжника – напр. чл. 238 ЗЗД). Тези права на кредитора не са обезщетения за вреди (които дори не следва задължително да са настъпили), не са „отговорност” по смисъла на гражданското право ...

Отговорност: Гражданската отговорност е резултат от сложен фактически състав: поведение, противоправност, вреди, причинна връзка и вина – и непълен фактически състав може да бъде основание за възникване на гражданска отговорност. Договорната отговорност е вторично облигационно правоотно?ение с предмет задължение на длъжника да поправи причинените вреди. Мораторната лихва, неустойката и задатъкът са форми на договорна отговорност. При договорната отговорност, за разлика от деликтната, се отговаря само за предвидимите вреди (не и при недобросъвестност). При нея солидарност между длъжниците възниква само ако е предвидена в закона или е изрично уговорена. При нея също така длъжникът винаги отговаря за действията на третите лица, които е привлякъл за изпълнение на дадено задължение. При деликтната отговорност отговорност за вреди, причинени от трети лица, се носи само в изрично предвидените от закона случаи. Следва да се държи сметка за отно?ението на договорната отговорност за некачествено изпълнение и гаранционната отговорност. Основание за възникване на гражданската отговорност и критерий за определяне на нейния размер са вредите ...

Вреди: Най-общо вредите са всяко накърняване на правнозащитени блага. Критерий за определянето на неимуществените вреди е това дали последиците от засягането на благата са оценими в пари, а не дали благата са неимуществени. Съдържанието на понятието пропуснати ползи се крие в неосъщественото увеличаване на имуществото на кредитора. Те са настоящи, а не бъдещи вреди, и не могат да имат неимуществен характер. Освен вредата, друг основен елемент от ФС на ГО е вината ...

Вина: Две са формите на вина в гражданското право, а именно: умисъл и небрежност. Небрежността е тясно свързана с понятието за дължима грижа, която в гражданското право е грижата на добрия стопанин. Този модел на поведение е абстрактен (съобразен е с типичното поведение на лицата в подобни случаи), но се конкретизира с оглед на естеството на дейността на лицата, която я извър?ват (различните видове търговци). Небрежността е противоправно поведение и за разлика от умисъла не е психическо отно?ение. Вината в традиционния смисъл на думата следва да се изследва както с оглед на поведението като елемент от ФС на ГО, така и с оглед на нестобразяването с грижата на добрия стопанин, т.е. интелектуалният елемент да се отнася и до основното противоправно поведение и до допълнителното такова (небрежността) (волевият момент се свързва с настъпването на вредите и определя умисъла като пряк или евентуален). Съзнаваната непредпазливост се поглъща от небрежността. Добросъвестността се определя с оглед знанието и желанието на страната да се съобрази с модела на поведение, като недобросъвестността по съдържание се покрива с умисъла. „Различието между грубата небрежност и небрежността е само количествено.” (цит. А. Калайджиев – „Облигационно право – Обща част” – Сиби, 2007). Единствено небрежността се предполага, тя не следва да се доказва от страна на кредитора.

?зменение и допълнение от 24.09.2009 г.: При подготовката на един договор, работата на един адвокат се свежда основно и най-вече до формулиране на договорните клаузи така, че да основните моменти свързани с отговорността на клиента, произтичаща от едно евентуално неизпълнение и разбирана както като отговорност за вреди, така и като други негативни последици (напр. разваляне), да бъдат ограничени до възможния минимум. Това би могло да бъде постигнато по няколко начина, а именно: 1) ограничаване на отговорността както по основания, така и по съдържание и размер; 2) анализ и съответно използване на законовите диспозитивни норми; 3) освобождаване от други видове „отговорност” (вж. ЗЗД – напр. договор за покупко-продажба / недостатъци); 4) други начини, осигуряващи по-добра защита и правно положение за клиента.

?нтересен е въпросът за пределите и границите на договоряне по отно?ение на основанията на отговорността. По силата на специална уговорка е възможно длъжникът да се съгласи да носи последиците от невиновното си поведение. Длъжникът може да бъде освободен от отговорност за обикновена небрежност (но не и за умисъл и груба небрежност) – чл. 94 ЗЗД. Би следвало да може да се уговори и по-конкретно за кои точно вреди се отговаря, като напр. да се отговаря единствено за претърпени загуби, но не и за пропуснати ползи. Може да се ограничи отговорността както за собствено поведение, така и за това на лицата, за които длъжникът отговаря. В допълнение към горното следва да се отбележи, че е напълно възможно да се уговарят клаузи за неотговорност, като се придаде обективност на причините за неизпълението (забавеното изпъление), т.е. като ги приравним по правно съдържание и съдържание към форсмажорните събития. Пример за такава ситуация е, когато доставчикът се особождава от отговорност, поради това, че стоката вече не се произвежда (т.е. той "не отговаря", не зависи от него!; неизпълнението е по причина, за която длъжникът не отговаря, т.е. не е виновен). Следва, обаче, да се отбележи, че в практиката и закона е прието изпълнителят да отговаря за действията на своите подпизпълнители като за свои (затова е добре да се включва клауза в договора между основните съконтрагенти, даваща им основание за завеждане на регресен иск) и една такава клауза би могла да не се приеме от потенциалния съконтрагент, още повече, ако той ползва професионална правна помощ.

Ограничаване на "отговорността" (разбирана като договорна тежест) може да се постигне и чрез внимателно анализиране характера на правните норми и възползването от диспозитивните такива - напр. при договорната отговорност, в хипотезата на оттегляне на поръчката, може да се уговори според случая, че например няма да се дължи покриване на неосъществените печалби. Съответно може да се уговори и покриването на различните видове разноски при отстраняване на последиците от едно неизпъление.

Чл. 193, ал 3 от ЗЗД обявява за недействителни уговорките, с които продавачът се освобождава от отговорност за недостатъци – по аргумент за противното за останалите договори подобна забрана следва да не бъде приложима.

Неизпълнението на задължения по даден договор е от една страна основание за търсене на гражданска отговорност, а от друга дава възможност на изправната страна да прибегне и до други предвидени от закона възможности, като напр. да развали договора. В този смисъл е добре да (с оглед защитата на дадена страна по договора) да се конкретизират насрещните задължения на договарящите страни (те отговарят и за тях - едно трето значение на понятието отговорност, използвано в договорното право), защото една страна да отговаря не означава само да трябва да плати обезщетение по силата на договорната си отговорност, а и по-общо да търпи последиците на неизпълението на задълженията си, т.е. дали дадено поведение на кредитора да се квалифицира като „необходимо съдействие” и освобождаващо длъжника последиците на забавата. Добре е и да се уговаря солидарност в случай на прехвърляне на права. Друг интересен момент е свързан с отказа от права - с оглед на това е добре да се отбележи, че в правната доктрина се приема за безспорно, че съгла?енията за поемане на задължения за бъдещо процесуално поведение са нищожни: "Диспозитивните норми са неприсъщи на гражданския процес. Той е съвкупност от императивни норми. Методът на държавна власт и подчинение, който гражданският процес използва, изключва договора като средство за уреждане на процесуалните отно?ения" (проф. д-р Ж. Сталев, "Българско гражданско процесуално право", С., 1994 г., с. 51 и 52).

Допълнение от 23.02.2010 г.: Чл. 94 и другите цитирани по-горе по отно?ение на договорната оговорност не се прилагат п отно?ение на деликтната отговорност (и двете видове отговорност, бидейки видове гражданска такава), защото правилата, които я уреждат, са императивни по своя характер.

Допълнение от 26/27/01.02/03.2010 г.: На много места в нормативните актове се говори за това как дадено лице "отговаря (или не) за еди какво си ..." - зависи от самата редакция, но най-често в тези случай под "отговорност" се разбира задължение за съответното лице да извър?ва някакви действия, от неизпълнението на което биха могли да настъпят определени вреди (по-скоро деликтни такива, защото договорната отговорност предполага неизпълнение на съществуващо облигационно задължение /при договорната отговорност често се използва термина "отговаря" в общ смисъл на "търпи негативните последици от ..."/). Това са специални състави на деликтна отговорност (независимо дали се казва, че се дължи обезщетение), смисълът на които, спред мен, се корени във вината – тя се предполага, но в полза на увредения, ответникът би могъл да докаже липсата на „небрежна вина” (защото само тя се предполага, а не и умисълът) като докаже, че е изпълнил „изрично предвиденото” по закон задължение (самият факт на неипълнението на което представлява небрежност /вина/). Вече стана въпрос за това, че правилата, уреждащи деликтната отговорност са по правило императивни (този въпрос в теорията не е безспорен) – напр. чл. 94 от ЗЗД и отговорността за действия на трети лица (които са изрично предвидени от закона), но що се отняся до общо формулираните задължения  считам, че няма проблем да се уговаря неотговорност за (не)извър?ване на определени действия (да не се считат за попадащи  / да не се квалифицират като проявления на това задължение – за раз?иряване на отговорността няма ограничения, доколкото не противоречи на добрите нрави). Остава открит въпросът за това дали е възможно подобни клаузи за неотговорност да се включват в общи условия. Следва да се има предвид, че от допълнението от 24.09.2009 г. единствено т. 1 се отнася и до деликтната отговорност и то частично – при съблюдаване на допълненията от 23.02.2010 г. и 26/27.02.2010 г.

Допълнение от 15.07.2010 г.: "Отговаря за" е фраза, която в законите се използва многократно, но не във всички случай в един и същи смисъл. При договорите по този начин се въвежда допълнително основание за разваляне на същите и търсенето на съответната отговорност - специална деликтна (вж. отговорността на цедента за съществуването на вземането, съдебното отстранение /евикцията/, по аналогия на отговорността при развалянето на договора, която е безспорно деликтна; обезщетението може да варира по размер, подлежащ на договаряне, защото нормата е диспозитивна) - става дума за законовите текстове, иначе "отговаря за" в самите договори може да се използва и в друг смисъл - вж. по-горе. ? без връзка с договорите "отговаря за" се свързва с въвеждането на специални деликтни състави, което за пореден път ме замисля относно това какъв е смисълът на въвеждането им предвид общия състав на генералния деликт по чл. 45 от ЗЗД - отговорът определено следва да се търси във връзка с доказването на противоправността (като задължителен неин елемент) и доказването на вината (небрежността като събитие, а не психическо отно?ение се доказва с факта на самото извър?ване на съответното противоправно деяние - от която и да е от заинтересуваните страни!). ? при двата вида гражданска отговорност вината не е задължителен елемент от ФС. "Отговаря за" се използва в нормативните текстове също и при носенето на отговорност за действия на трети лица - при договорната отговорност това са случаите на заместване при поръчката, пълномощникът при преупълномощаването, ако не е известил упълномощителя, наемателя за вредите, причинени от лица от неговото домакинство, както и при другите случаи на "привлечени "подизпълнители"-трети лица" (при договорната отговорност за поведение на трети лица се цели постигането на определен договорен резултат, там под отговорност се има предвид по-?ирокото от вреди понятие за негативни последици - той ще търпи съответните негативните последици от поведението на третото ице, все едно ги е извър?ил той самият; не бива да се смесва с задълженията за intuitu personae - там ще имаме пълно неизпълнение; общото правило е, че договорите обвързват страните по тях; тази отговорност е обективна, тя не зависи от вината на длъжника, длъжникът отговаря само при виновно неизпълние от страна на третото лице, като дължимата грижа обаче се преценява с оглед на длъжника, който е страна по облигационното отно?ение); деликтната отговорност за чужди действия, за разлика от договорната, се носи само в предвидените от закона случай - чл. 47-49 ЗЗД. ЗЕТ всъщност внасяи специална хипотеза на деликтна отговорност за действия на трети лица - при определени условия доставчикът на услугата ще отговаря! Той ще може да се освободи от отговорнсот само ако докаже, че увреждането не е причинено виновно от получателя на услугата или че състава съгласно съответната разпоредба не е е осъществен в някой от неговите елементи. Делинквентът и доставчикът са неистински солидарни длъжници, като безвиновният характер на отговорността на доставчика е основание за възникване на регресно вземане за заплатеното обезщетение. В тази връзка ми направи впечатление и следната клауза "Ползвателят се задължава да обезщети и да освободи от отговорност Доставчика при съдебни искове и други претенции на трети лица (независимо дали са основателни или не), за всички щети и разходи (в това число адвокатски хонорари и съдебни разноски), произтичащи от или във връзка с (1) неизпълнение на някое от задълженията по този договор, ..." (става дума за общи условия за предоставянето на хостинг услуга), която е във връзка с казаното по-горе относно неистинската солидарност, която "съществува в различни случаи, при които няколко длъжници дължат на кредитора една и съща по предмет или по стойност престация. Както отно?енията между длъжниците и кредитора, така и вътре?ните отно?ения между длъжниците обаче не се уреждат по правилата на солидарността, по специални за всяка отделна хипотеза норми." (А. Калайджиев) - следователно, подобна клауза ще има практически смисъл, ако доставчикът на хостинг услугата е в хипотезата на "да отговаря", т.е. ще е необходимо да се уговорят вътре?ните отно?ения между длъжниците по обезвредата (в случая е редно те да са в тежест на позлвателя на услугата, защото той е "първопричината" за настъпилите вреди /както е и например при договор за компютърно-софтуерно обслужаване, когато изпълнителят ползва пиратски софтуер, а възложителят го ползва и по силата само на този фактът, същия отговаря !?!?!?/); иначе сме просто в общата хипотеза на неизпълнение (ползвателят е качил порно в нару?ение на чл. еди-кой си от Общите условия за ползване) по силата, на което същия ще дължи обезщетение за претърпените от доставичка вреди (в случая от претенциите на трети лица) на общо основание и такава една клауза се явява изли?на. Тоест според мен тук се уговарят параметрите на евентуалното регресно вземане, което ще възникне в полза на доставчика съгласно гореизложеното - по-конкретно уговаря се размера на регресното вземане, което включва и разноските и пр. С други думи, в тази клауза става въпрос за договорно поемане на задължение за покриване при определени условия на определени вреди, претърпени от трети лица, като обезщетението се използва в смисъл на покриване на вече заплатени суми, а освобождаване от отговорност няма процесуален характер, има "чуждоезичен" характер, и според мен се отнася до съдействие с оглед изясняване на обстоятелствата от значение за отговорността на доставчика (вж. по-горе за освобождаването от отговорност) и/или за "застъпване" за директно и пряко уреждане на претенцията на третото лице (както е при застраховането, без значение разликите от гледна точка на механизъм на възникване на отговорнсотта и др. под.); т.е. тази "отговорност" ще има характера на едно договорно задължение за заплащане на определена сума пари при определени условия и няма да става дума за поръчителство (солидарност) за гарантиране изпълнението на задължение. ? солидарността и неистинсктата такава може да възникне както по силата на закона, така и по силата на изрично договоряне. Обобщенията в настоящото допълнение не целят, а и не претендират за, изчерпателност, а по скоро един полезен подход към разбирането на материята на гражданската отговорност - по-горните допълнения съдържат много добри обобщения, които обаче следва да се възприемат корективно предвид изложеното в настоящото допълнение. Скоро очаквайте допълнение относно отговорността по ЗЗП, в т.ч. отговорност за неточно изпълнение, гаранционна отговорност, отговорност за вреди, причинени от дефект на стока; а също и специален коментар на статията на vasruv - "Гаранциите, предоставяни от ТД за продадаваните от него на други ТД стоки и съответствието на тези гаранции с разпоредбите на ЗЗП."

Допълнение от 20.07.2010 г.: ЗЗД предвижда и случаи за задължения за обезвреда, в които обаче не става дума за отговорност - напр. поръчителят е длъжен да възстанови разноските и вредите на довереника по изпълнението на поръчката. Както е и при отказа при договора за изработка - законът говори за обезщетение, но това не е нито обезщетение като форма на договорна отговорност, нито неустойка. /23.08.2010 г./ Законът говори и за вреди причинени от вещи с недостатъци (при заема например) - за характера на тази отговорност ще стане дума по-нататък при разглеждането на отговорността за вреди от стоки по ЗЗП.

Допълнение от 17.08.2010 г.: ?зобщо за регресна отговорност ще говорим тогава, когато едно лице е поело тежестта на извър?ено от друго лице действие, т.е. когато е ангажирана отговорността на такова лице (гражданска или  имуществена административно-наказателна и наказателна отговорност /глоби, имуществени санкции/) за действия на другото трето лице  (може да става дума и за тежест в смисъл на изпълнено задължение на трето лице, както е при суброгацията и солидарността). ?зобщо регресната отговорност не е такава в същинския смисъл на думата, а става дума за предвиждането на едно изрично договорно вземане за определена сума (иск), и всъщност по-горе казаното ("уговарят параметрите на евентуалното регресно вземане") не е съвсем точно и следва да се промени на по-скоро "уговарят регресното вземане" - освен в изрично предвидените в закона случаи, регресната отговорност следва да може и да се уговаря между страните. Ако не е уговорена регресната уговорност, тогава може да се върви по пътя на договорната такава (в съответните случаи) при наличието на съответните задължения за това (платените суми на третите лица да се считат за вреди), а ако няма предвидени договорни задължения - по пътя на неоснователното обогатяване например.

Допълнение от 25.02.2011 г.:
Редхибиторният иск е материално правна претенция за некачествено изпълнение. Претенция за ло?о, некачествено, изпълнение. Законът урежда по изричен начин способите за защита на кредитора в този случай (носителя на облигационното право, вземането) и тя следва да се реализира по този ред (по подобие на негаторния иск при правото на собственост например)!

Допълнение от 26.02.2011 г.:
С изрични уговорки е възможно да се изключат определени действия от обсега на дължимата грижа / небрежността!!! ? както вече стана дума, страните биха могли да изменят договорната си отговорност за действия на трети лица. При обективната отговорност, длъжникът следва да докаже, че неизпълнението не е в резултат на неговото поведение, за да се освободи от отговорност - случайно събитие (непридвидимо), поведение на трето лице и/или кредитора - т.е. да докаже липсата на причинна връзка. При обективната отговорност нямаме вина като елемент от фактическия състав, т.е. нямаме изискване за такава - вина може да има, а може и да няма. Примери за обективна отговорност са "липсата" на пари у длъжника като вещ, която не погива, и отговорността на превозвача. Отговорността за дейстия на трети лица (при договорната отговорност) е виновна - длъжникът не е положил дължимата грижа да избере свои заместник (довереника при поръчката) и т.н. Отговорността з апривличането на трето лице е обективна - тя не зависи от вината на длъжника (но третото лице е необходимо да е действало виновно /небрежно/). При деликтната отговорност за действия на трети лица - два от случайте са за виновна отговрност, а само при един (възлагането на работа на трето лцие) е безвиновна.  

Последни ...

Архиви


Контролен Панел

Powered by Lifetype Hosted by weblawg.deysot.com